В периоди на войни и национални кризи, по време на управлението на различни политически режими и партии, на този ден България си спомня. От толкова много време възкресяваме името му…Тогава защо и днес, все още, някакво детско усещане за безсмъртие не ни дава да се примирим и да приемем смъртта на Апостола. Защо? Защото няма гроб, край който да коленичим, защото интуитивно усещаме колко слаби и малки сме по отношение на смъртта и колко суетно и преходно е всичко земно и вярваме че физическата смърт не може, не трябва и не е краят?
Ден след обесването на Левски, една съседка среща майката му я пита защо не прави помен на сина си. А баба Куна отговаря: "Помен се прави за умрял човек, а Васил не е мъртъв".
Наистина той е жив и ще живее вечно, защото на земята остават само нашите дела, а неговият живот е едно свято дело.
Всеки от нас има своя представа за Левски.
За историците той е ренесансовият човек, който формулира пред народа си идеята за бъдеща свободна България в унисон с оптимизма на епохата. Те смятат, че неговата най-голяма заслуга е умението му да накара хората да повярва в този нов, непознат и бленуван свят - свят на истинната демократска република, на справедливостта и на равенството пред закона, свят, в който никой няма да бъде преследван за политическите си идеи или за религиозните си вярвания, свят, в който всички ще имат равни права и задължения, равни шансове и възможности за изява.
За учените-изследователи той е идеологът на революцията, вдъхновителят на организацията за национално освобождение, единственият който успява да приложи към българската действителност идеите на Волтер, Ж.Ж. Русо и Монтескьо, да ги превърне в национален идеал и да ги опише в своята „Наредба”.
За децата Левски грее с една особена романтична омая. В техните очи той е красив, синеок, неповторим, неговото лице е ту весело ту сурово, а сърцето му – преливащо от безстрашие. Той пее като ангел и скача като лъв, умее да се измъква от всяка сложна ситуация и да преодолява препятствия.
За приключенците по дух, той е неуловимият Джингиби, който в Цариград е търговец на коприна, в Ловеч е калугер и просяк. В Никопол е прегърбен, с превързана глава слуга, а от Карлово за Пловдив спокойно язди редом с потерята на хаджи Исмаил, която току-що е претърсила цялото градче заради този неуловим фантом. В Сопот полицията залавя само палтото му ведно с някои книжа и обръща камъните, за да го намери, а в същото това време, той преоблечен като калугерка минава Шипченския проход.
„Всъщност, казва професор Николай Генчев, Левски е един обикновен българин, мъж и човек, одухотворен от големи и силни идеали. Сега вече той не се нуждае от разкрасяване.” Нека всеки от нас пази оня негов образ, който му е най свиден! Но нека го помним и като единственият, който пожела да промени света не за себе си, а за другите! Какъв удивителен житейски избор!
Надежда Иванова, преподавател по История в ЧОУ "Мария Монтесори"